Г-н Янкулов, 95-години е хубав юбилей, какво си пожелавате за рождения Ви ден на 29 септември?

Спокойни дни, докъдето е отредил Господ.

По данни на Националния клуб на строителите ветерани (НКСВ) Вие сте най-възрастният член на клуба, който е бил технически ръководител. Разкажете какво Ви насочи към професията.

Първото, което искам да кажа, е, че аз твърде късно започнах трудовата си кариера като строител - чак на 36, и работих до 80-годишен. Защото едва през 1966-а успях да завърша строителния техникум в София. В родното ми село Вълчедръм баща ми притежаваше 300 дка земя и голяма красива къща, поради което след 1945-а за мен и сестра ми беше трудно да се развиваме. Тя беше изключена от университет, а аз изобщо не бях допуснат до класиране. Но все пак намерих начин да се сдобия с професията, към която усещах влечение.

Помните ли първия Ви строителен обект?

Разбира се, с него започна щастливият период от моя живот. На 11 ноември 1966 г. бях назначен на строежа на отсечката Пирдоп – Розино от първокласния път 1-6, известен като Подбалкански. Това стана случайно, защото управляващите вече бяха разбрали, че не може да се развива държавата само с партийни кадри, а трябват и работещи специалисти.

Баджанакът беше намерил място в мината в Пирдоп и на гости у тях беше дошъл инж. Нешо Топалов, натоварен със задачата да създаде управление за изграждане на първокласната пътна мрежа. Първата отсечка за страната трябваше да е именно в участъка Пирдоп - Розино, а аз тъкмо се бях дипломирал и той ме взе за технически ръководител.

Как се почва от нулата в държава, в която още няма подобни пътища?

Тогава и там нито аз, нито някой друг знаеше с какво се захващаме. Имаше много работа преди същинското строителство - трябваше да се изградят лагери да работниците, канцеларии, кухня, столова. Нямаше проекти. Дойде при мен инж. Топалов и ми каза, нещо, което днес предизвиква усмивки: „Ти си работил като готвач, ти най-добре може да намериш решение и да дадеш проект“. Опитах да му кажа, че никога не съм виждал кухня за стотици работници, но той ми отговори: „Човек се изпича най-добре, като влезе право в огъня, спокойно, аз съм с теб“. Намерих книги с нормативите, четях нощем и действах денем. Справихме се и бях изключително доволен, макар и много изтощен.

Явно директорът също беше много доволен, защото след два месеца ме прати за 20 дни на специализация във Варна, а след това ме пренасочи в пътното строителство.

Пак новост, пак усилия от Ваша страна?

Да, но и резултати. Е, да си го кажем, всичко стана възможно само защото инж. Топалов беше широко скроен човек с голямо сърце и си затваряше очите за моя произход. Започна да ме лансира, което му е струвало много усилия, но за 1 година преминах през 4 категории и станах технически ръководител „първа степен“. Обектите бяха моят университет.

После направихме първи опит да стана софийски жител, защото искаше да ме изтегли на работа в столицата, ала „досието“ ми, като на Жан Валжан миналото, тежеше и попречи това да се случи. Жител не станах, но пък се превърнах в любимец на инж. Кискинов, който беше началник на Главно управление „Пътища“ и с ранг на зам.-министър. Това го споменавам, защото той играе важна роля в моя живот по-късно.

Пътят Пирдоп – Розино пресича Стара планина, а това предполага доста трудности. Разкажете за тях?

Много сте права, тук за първи път в България се построиха мостове с височина 120 метра в труднопроходими терени и се внедри конзолен монтаж на греди. Направиха се стотици малки съоръжения, изкопаха се хиляди кубични метри скала. На обекта работеха десетки инженери и техници, аз лично отговарях за отклонението на пътя за Копривщица. Там ми се падна да ръководя пробив на тунел. Трябваше да се премости разстоянието над високото напрежение пред самата гара Копривщица и река Тополница при тунел „Козница”. Тъй като над високо напрежение е забранено да се лее бетон, се наложи да се изгради 50 м мостова конструкция на площадка встрани и по направен от нас релсов път над жиците с много мощни лебедки да се изтегли върху устоите.

Оттогава получих първата си награда – Сребърен орден на труда, и ми възложиха подготовката за изграждане на магистрала „Хемус“. Междувременно инж. Топалов беше станал генерален директор на „Инжстрой“, а инж. Кискинов - зам.-кмет на София. През 1973-та беше в действие генералният план за изграждане на столичната инфраструктура, за което търсеха кадри с доказан опит. И аз се оказах един от тях.

Т.е. и без жителство стигнахте до София?

Да, първата ми квартира беше апартаментче със стая, кухня и антре в барака на строителна база до зала „Фестивална“. Тогава ми възложиха строителството на подлезите „Плиска“ и „Студентски общежития“. Сроковете граничеха с невъзможни за изпълнение, работехме по 12-15 часа.

А защо се поставяха такива срокове?

Защото все се работеше или в чест на нещо, или защото ще дойде големец. Но както и да е, аз се справих, за което ме наградиха със Златна значка първа степен „Кольо Фичето“. През 1975-а ме сложиха да ръководя изграждането на съоръженията по сегашния бул. „България“ и в края на годината получих и званието „Почетен гражданин на София“, а с волята на зам.-кмета Кискинов станах и жител на столицата.

Имате и Златен орден на труда.

Получих го през 1981-ва, след като бях ръководил строителството на 4 моста по бул. „България“, на два пътни възела в кв. „Бояна“, един в „Манастирски ливади“, вкарахме и рeка Боянска под земята от площад „Ручей“ до „Фритьоф Нансен” и направихме съоръженията около Националния дворец на културата. Пенсионирах се на 3-ти – 4-ти участък на метрото.

С днешна дата как оценявате този период от Вашия живот в контекста на тогавашната държава?

Въпреки всички трудности за мен в личен план аз не мога да не кажа, че периодът от 1956 до 1986 година беше съзидателен за държавата. Построиха се много язовири, електроцентрали, заводи, пътища, жп линии, културни палати и какво ли още не. Работа имаше за всички хора, образованието беше достъпно, здравеопазването безплатно.

Как живяхте в новото време след падането на тоталитарния режим?

По предложение на съпругата ми решихме да се приберем във Вълчедръм и да се захванем със земеделие. Но бяхме продали бащината ми къща още през 1981 г., за да получим правото да закупим апартамент в София. Намерихме пустееща къща под наем, направихме стопанство заедно със сестрата на жена ми и 7 години по време на най-тежките кризи изхранвахме и двете семейства.

През 1997-а мой колега ме привлече за работа на строежа на сградата на „Дарик радио“. Пред мен изникна ново предизвикателство – високото строителство. Последва един 13-годишен трудов период, време, в което се чувствах ценен и уважаван колега. Участвах и в строежа на църква, което беше много вълнуващо.

Знаете, че днес има голям дефицит на кадри с професията строителен техник. Самият факт, че сте работили като пенсионер, също потвърждава това. Какво е обяснението от Ваша гледна точка?

Обяснението е просто, днес има много по-привлекателни професии за младите хора. За онези, които избират да работят единствено с ума си, има специалности, които се разгръщат на сухо и топло без физическо натоварване. Бих посъветвал също така собствениците на фирми да помислят за по-добро заплащане на строителните специалисти.

С какво Ви привлякоха да станете част от НКСВ. Какво мислите за клуба и неговата дейност?

Доскоро участвах активно в живота на НКСВ и това определено ми носеше удовлетворение. Когато човек премине на жизненото поприще средата, има нужда да подхранва с приятни емоции спомените си, да контактува с хора от активните си години.

И последно - няма как да не Ви попитам как съхранявате здравето си на 95, защото сте в прекрасна форма.

Като млад, както повечето хора, не съм мислил за здравето, имах през годините два тежки проблема, сега навръх Нова година получих и инсулт, но съм добре. В момента се поддържам с ходене - по два километра и половина два пъти на ден. Имах 72 години щастлив брак без скандали вкъщи и това също е важно за едно дълголетие.