Новини

Учениците на Колю Фичето – майстори-строители от Дряново и други селища – Част втора

Вестник „Строител“ и Историческият музей (ИМ) в Дряново стартираха съвместна рубрика, озаглавена „Строително наследство“. Нейната цел е да популяризира недвижимото наследство в областта на строителството и архитектурата, да представя проучвания за приноса на емблематични фигури от бранша, включително ученици и последователи на майстор Колю Фичето, както и на други по-малко познати. С рубриката изданието на КСБ и ИМ – Дряново, разширяват успешното си сътрудничество, в рамките на което през 2025 г. бе издаден албумът „Колю Фичето - Българският строителен гений“, реализиран от Историческия музей – Дряново, и в. „Строител“ с финансовата подкрепа на КСБ. През миналата година изданието бе медиен партньор на честванията на 225 г. от рождението на Колю Фичето, които ИМ организира.


Д-р Венелин Бараков,

главен уредник в

Исторически музей –

Дряново

 

Един от прочутите ученици на Никола Фичев е

Георги Колев.

Той е роден през 1843 г. в с. Добревци, Тревненско. През 1869–1870 г. се заселва със семейството си в с. Горско Ново село. През времето на османското владичество има документ („тескере”) – удостоверение за свободно движение в Османската империя. Първи майсторлъка му забелязва неговият баща. Изпраща го да чиракува при прочутия строител Колю Фичето от Дряново и така дадената му от Бога дарба се развива до съвършенство. Това си личи и от факта, че твърде млад, още 25-27-годишен, е признат за майстор в дърворезбата и сградостроителството.

В Златарица Георги Колев строи класното училище „Св. св. Кирил и Методий”, камбанарията към старата църква, а по-късно и новата „Св. Николай Мирликийски”, моста на Златаришката река; също така храмовете в с. Сливовица, в с. Родина и в с. Драгижево, камбанарията в с. Добри дял към църквата „Успение Богородично”, а към края на земния му път е помолен да построи джамия за бедните турци в Еленския Балкан и той не отказва.

„Св. Николай Мирликийски“ в Златарица е най-забележителният му строеж. Храмът в настоящия си вид е започнат през 1860 г. и завършен през 1884-1885 г. на мястото на по-стар християнски храм, датиращ още от XVII в. Църквата представлява трикорабна едноапсидна куполна базилика. Притворът първоначално е открит и по-късно е затворен. Камбанарията е строена през 1871 г. и представлява кула в преддверието на църковния двор, в който се издига старото класно училище (построено през 1892 г.). Вътрешните редови колони са изработени от монолитен камък, монтирани върху високи бази. Куполите и арките са зидани с тухли.

Отличителни черти на храма са триделният арковиден мотив по западната фасада – влияние от строителството на тревненеца Генчо Кънев, и извитият корниз на покрива, също на западната фасада – влияние от строителството на Първомайстор Колю Фичето. Майстор Георги Колев доразвива идеите на своите учители, като в същото време търси подчертана индивидуалност, която намира израз в двата купола на храма „Свети Николай Мирликийски“ в Златарица. Църквата е сурова и монументална. За осветлението й майсторът е избрал големи елипсовидни прозорци по надлъжните страни, както и голям витраж под купола на наоса.

Друг ученик на Колю Фичето е Върбан Колев от
с. Длъгня.

Като калфа работи с него на Беленския мост. По-късно се включва в изграждането на моста при с. Ганчовец. Той е майсторът, който построява камбанарията на храма „Св. Троица” в Дряново през 1895 г. Води сметки на Първомайстора и е в близкото му обкръжение.

Един от най-добрите строители на мостове през Възраждането е ученикът на Колю Фичето

Минчо Стоянов (1822–1902 г.) от с. Янковци, Габровско.

През 1855 г. той строи мост в централната част на Габрово, който е известен в българската културна история като „града на мостовете“. Разположен по поречието на р. Янтра, Габрово развива своята инфраструктура благодарение на будния възрожденски дух и икономическия си възход през XIX в.
Сред всички съоръжения Баевият мост, построен от уста Минчо Стоянов, заема централно място. Той е не просто транспортен възел, а архитектурен символ на приемствеността между епохите. Наречен е на Байо, който е бил собственик на околните имоти. По-късно мостът придобива и силно символно значение за местното население. Той се превръща в паметно място, свързано с революционните борби на габровци и тяхното активно участие в Априлското въстание от 1876 г.

Съоръжението е забележително инженерно постижение на възрожденското мостостроителство. Конструкцията е изградена изцяло от солиден прецизно дялан камък, споен с хоросан. Мостът се отличава с елегантни каменни арки, които разпределят тежестта и му позволяват да устоява на големите води на
р. Янтра в продължение на век и половина. Има пет свода, четири водореза и четири отводнителни отвора над водорезите, предназначени за оттичане на придошлите високи води. Конструкцията има специфична естетика – майсторът използва последователно сменящи се каменни блокове с различен цвят за постигане на декоративен ефект. Уста Минчо Стоянов се утвърждава като признат специалист именно в тази област. Негово дело са някои от най-функционалните и красиви каменни мостове в Габрово и околността: Падалският мост и Грънчарският мост (сега Мостът на занаятите в Габрово), старият мост в квартал „Бичкинята“, който е разрушен при строежа на днешния мост, мостът на р. Росица при с. Батошево, Севлиевско.

Друг ученик на Първомайстора е

Петко Христов от Дебелец.

С неговото име е свързано строителството на съборната църква на Присовския манастир „Св. Архангел Михаил“ през 1858 г.


Според преданията духовната обител е построена от братята Асеневци около 1190 г. в памет на българските воини, загинали в битката срещу византийския император Исак II Ангел на Архангеловден. Опустошавана е неколкократно по време на османското владичество, включително след Първото и Второто търновско въстание (1598 г.
и 1686 г.). През XIX в. е възстановена с помощта на монаси от Рилския манастир и местното население. В съборната църква и манастирските сгради са намирали убежище революционери, като Васил Левски, Панайот Хитов и поп Харитон.

Храмът на манастира е класическа еднокорабна и едноапсидна сграда с открит притвор от запад, има издължен план по оста изток-запад с приблизителни габаритни размери 7 х 18 м,
като на изток завършва с една полукръгла олтарна апсида. Пространството на наоса е разширено на север и юг чрез две странични ниши (певчески конхи), което придава на вътрешността лек кръстовиден акцент, характерен за светогорските архитектурни образци от същия период. Зидовете са масивни, изпълнени от ломен камък с хоросанова спойка, като на места за укрепване са използвани дървени
сантрачи.

Фасадните стени са третирани пестеливо. Пластичното разнообразие се постига чрез ритмичното разположение на прозоречни отвори и плитки сводести ниши – един маниер в строителството, въведен под силното влияние на църквите, строени от Първомайстор Колю Фичето. Най-важният декоративен елемент на екстериора е разположен на западната стена непосредствено над главното входно пространство. В оформена ниша над вратата са изографисани патронът на храма – Свети Архангел Михаил, представен като предводител на небесното воинство, и Св. Паисий Хилендарски.

Вътрешността на храма е била частично изписана, като в куполния свод и по стените традиционно се разполагат сцените на Великите празници, Христовите страсти и образи на вселенски и български светци. Наосът е отделен от олтарното пространство с дървен иконостас. Резбата включва предимно растителни и геометрични мотиви (лозови листа, цветове и гроздове), които обрамчват големите царски и по-малките апостолски икони. Иконите се отличават с ярка възрожденска стилистика и характерния за епохата стремеж към по-реалистично изобразяване на лицата и драпериите. Съборната църква на Присовския манастир „Св. Архангел Михаил“ е ценен пример за българската архитектура от епохата на Късното Възраждане. Дело на местния майстор Петко Христов, тя съчетава традиционния триконхален манастирски план с практичността на еднокорабната възрожденска църква. Въпреки че днес състоянието на храма изисква сериозни реставрационни и консервационни намеси за опазване на декорацията и градежа, той остава незаменима част от духовното и културно-историческо наследство на Великотърновския край.