Г-н Иванов, да започнем с това, че на 25 април в Пловдив се проведе големият финал на инициативата „Аз мога да строя – Delecto“, на която Вие бяхте домакин. Аз пък имах удоволствието да присъствам и да връча специалните награди на в. „Строител“ за най-добри презентационни умения. Преди това имаше два тематични финала - в София, който се състоя в сградата на Камарата, и в Стара Загора. Всъщност проектът „Аз мога да строя“ се реализира успешно през годините. После имаше един период, в който спря, и сегашната инициатива е възроденият и надграден проект, ако мога така да се изразя. Разкажете повече за него, за идеята, за целите и какво дава на младите хора. Вас какво Ви мотивира да го възродите?

Ще започна с една уговорка -„Аз мога да строя – Delecto“ не е панацеята, която ще реши големи проблеми в отношението ни с образованието и в бранша. Но той е тази част, която прави нашите взаимоотношения по-симпатични. Той е елемент, който по някакъв начин ни създава доверие с тези институции, за да може впоследствие малко по-откровено да си говорим за това, което трябва да се случи. Той е нещо като изпреварваща форма на STEM, която се прави в училищата. Тук нашите бъдещи млади колеги малко повече се сблъскват с реалността. Учебната и образователната система не може да им осигури тази среща и този сблъсък. Така че за мен това е било водещо. Ако трябва да съм точен как изобщо възникнаха моите интереси към професионалното образование – преди 20 години имах три момчета на стаж. От тях само едно остана в строителния бранш, което завърши след това ВСУ „Любен Каравелов“ и сега се реализира успешно в практиката. Другите обаче напуснаха. Тогава се появиха първите въпроси. След това дъщеря ми учи в професионалната гимназия по строителство и аз имах някаква опция да съпоставя какво ни мотивираше нас, какво знаехме ние и какво знаят и могат те. Реших това нещо да го направя под някаква форма на състезание или игра, за да осъществим тази проверка, без да ги обиждаме. Защото лесно даваме мнение по някои въпроси, преди по-задълбочено и сериозно да сме ги проверили, а това не дава стойност. И така тогава с двете директорки на професионалните гимназии по строителни технологии и строителство и архитектура съгласувахме опит да пуснем едно такова състезание в Пловдивската гимназия. Не съм си мислил нито да го правим национално, нито пък нещо друго.

Помня, че „Аз мога да строя“ го имаше още в началото - след създаването на Камарата, може би преди 15 години.

Точно така, стартирахме преди 15 години, в началото на Камарата. Получиха се такъв тип сигнали, че наистина има разкъсани връзки и наистина вече нито училищата знаят как да преодолеят тази липса на качествена комуникация, нито пък ние.

Тогава те бяха в сериозен финансов дефицит и всяка помощ, която дойдеше от строителна фирма за ремонти, обикновено беше посрещана много добре.

И така, без да го ограничаваме в някаква рамка, започнахме. Седем години проектът имаше възходяща градация, след което по някакви причини, които не искам да коментирам, спря. Беше ми много любопитно дали ще може да го рестартираме сега. Изключително внимателно подходих, когато ангажирах УС, защото генерацията и днешното поколение вече са доста по-различни от тогава. Друга разлика е, че в момента училищата са добре финансирани, даже бих казал прекалено добре. И си мислех кое е това, което ще им привлече вниманието към една такава по-стара инициатива и идея. И се оказа, че тези, които са участвали преди, бяха най-силното ни лоби и най-добрата подкрепа, за да се случат нещата от раз още първата година. Изненадаха ме със сигурност. Тази година, когато вече се проведоха тематичните финали, за които говорихме, те разкриха много потенциал и същевременно дадоха някаква снимка на актуалната ситуация. Първо показаха, че с епизодични отношения няма да свършим нищо. Не съм сигурен, че навлизайки и обслужвайки стратегията на образователните институции, ще постигнем този интерес, който търсим. И ако мислим по-задълбочено, ще стигнем до такъв вариант, че подобни инициативи са добри и също така те показват, че има големи полюси, създадени вътре в самите курсовe и училища. Една малка част от хората са тези, които се интересуват от професията, които се развиват и имат талант. Друга част са по-спокойни и не толкова изявени, те малко по-трудно се справят с учебния материал и изискванията, които са поставени, но имат интерес да се реализират в професията. И съществува една голяма маса от хора, на които просто им харесва това, че гимназията е сравнително елитна и добро учебно заведение, а след нея нямат нищо общо с бранша. При тази разслоеност комуникацията ни с тях не може да бъде пълноценна. Една такава инициатива като „Аз мога да строя - Delecto“ дава възможност да се откроят тези, които имат интерес. И сега видях тази година, може би и Вие сте го забелязали, ползата от това да бъдат добре финансирани и подкрепени училищата. Тези умения, които имат нашите млади колеги да работят с различни програми и платформи, за да се презентират, бяха немислими в предишните години. Преди това го нямаше. Имаше страшно много притеснение. Хора, които не могат да се изразят и изявят. А сега добрата новина е, че освен добро презентиране, то беше подплатено и със знания. Аз съм приятно изненадан от посоката, в която се движат тези хора. И ние като браншова организация можем само да подкрепяме техния талант. Нямаме възможности да променим образователната система, но можем да подаваме ръка на талантливите и активни бъдещи наши колеги, които са в учебните заведения.

Казвате, че има напредък, че има разлика между представянето преди и сега. Какви други разлики видяхте при провеждането на настоящото издание от предишните години и какво Вас Ви впечатли най-много в тазгодишните участници като отношение и умения?

Може би две неща, които нацелих във времето с добавянето на двете нови теми. Едната е реставрация, която ги кара малко по-задълбочено да погледнат на технологиите, на традицията и историята в нашата професия. А другата е споделеното пространство за млади хора, с което пък те чрез собствените си изяви ни дават възможност да опознаем училищата им, какво липсва и какви места биха искали да има. Положителното, което ми направи впечатление, е, че по темата за споделено пространство бяха избрали да правят интервенция в училищата, в които учат. Което, като го погледнем, не е скъпо като начинание и ако бъде подкрепено да го реализират, те ще имат на тази възраст още един допълнителен сантимент към училището, в което са.

Не можем да не отчетем и това, че наистина достъпът до информация, която сега имат подрастващите чрез всякакви електронни устройства, дава възможност за много по-богато и пълно опознаване и решаване на дадени казуси. Ние оставаме малко длъжници, защото като че ли невинаги имаме достатъчно време за тях и се налага немалка част от информацията да си я търсят по този начин, а е ценно да има това споделяне и срещите с колегите – инженери, архитекти. Затова като че ли може малко да се замислим. Аз не искам да се оплаквам, но може би Вие ще ме разберете, че тежко се организират такива събития с малък екип. И започвам да губя инерция, защото там, където очаквам подкрепа, срещам вместо експерти и специалисти чиновници и бюрократи. Проектът не може да се случва с такава нагласа. Може би това, че е нискобюджетен, го прави на този етап високоефективен. Не ми е в стила да търся финансова подкрепа отвън. Някакси не е моето. Но ще стигнем и до развитие и може би ще трябва да се помисли повече хора да се ангажират с тази кауза, защото аз си мисля, че в нея има потенциал. Опитах по няколко различни начина да го разширя и като международен формат през Франция. Но с тези усилия не можах да постигна резултат. Сега назрява друга възможност – да поискаме това нещо да се случи чрез самите гимназии – те да си поканят партньори, защото те имат комуникация с учебни заведения извън страната. Въпросът е, че това нещо вече трябва да се финансира по-сериозно. Аз съм сигурен, че може да се осигури външно финансиране, но не може да се очаква, че аз мога да обезпеча всичко, особено с този ресурс, с който разполагаме.

Проектът е уникален и едно такова развитие извън пределите на България много ще надгради и ще допринесе тази хубава инициатива да получи по-международна визия, дано се случат нещата. Вестник „Строител“ като партньор с каквото може ще съдейства.

Не трябва да сме само вносители на идеи. Ние можем и да изнасяме идеи, важно е да имаме национално самочувствие, защото българските строители са добри строители. За да бъдат нашите колеги добри строители, значи е имало качествена школа тук. Част от нещата може да сме ги позабравили и позагубили, но може да възстановим доброто и да го погледнем през призмата на съвременните възможности и технологии. В тази връзка чух за една чудесна инициатива от колегите ми инж. Любомир Качамаков и инж. Благой Козарев. Те искат да правят срещи с ръководствата на професионалните гимназии по строителство и да им помагат да обучават хора по BIM. Всяка подобна подкрепа и отношение – по-трайно и по-мащабно, ако не веднага, ще започне да дава резултати. А най-ценни са тези, които са безадресни. Не ги правим, за да добием конкретно лично специалист или някой, който да работи само при нас, а по принцип, за да има мотивирани и качествени бъдещи колеги в бранша.

Как участието в подобен проект подготвя учениците за реалната строителна практика?

Най-вече те се освобождават в общуването. Тези, които нямат пряка връзка с хора от бранша, имат възможността да получат информация освен от преподавателите си и от консултациите с колегите от Областните представителства на Камарата. Това ще им помогне да направят по-добър и качествен избор за бъдещето си. Защото когато избираш професия, без да знаеш достатъчно какво те чака, обикновено води до разочарования и недостатъчна мотивация.

В рамките на големия финал на „Аз мога да строя“ пуснахте видео с речта на Стив Джобс пред студентите в Станфордския университет, защо?

За да не съм този, който постоянно им дава мъдри съвети, или да не създавам такава нагласа у тях. Освен това речта се оказа много сполучлив вариант, защо? За първи път, откакто има такъв тип оценяване, класиране и финали, нямаше сърдити. Причината е, че когато чуеш, че някой е изгубил компанията си, получил е диагноза за най-тежкото заболяване, вече ти е все едно дали си на трето място, или дали си класиран. Амбицията, която имаха, преди да чуят речта на Стив Джобс, им отнемаше част от удоволствието от състезанието. След като го чуха, станаха смирени и по-замислени. Така дадохме възможност и на журито да работи по-спокойно.

Във всеки един момент трябва да импровизираме, не съм привърженик на това да има строг регламент. Подобна инициатива трябва да е отворена и свободна, за да може да се реагира според нуждите на тези наши млади колеги. Още нещо, от което съм много впечатлен тази година – в предварителните срещи се оказа, че те имат час по народни танци и хореография. Почти всички ученици умееха да играят по 15-20 вида хора и се надиграваха. Успяха наистина да се забавляват.

В училищата явно има и други намеси, които са полезни, освен това, което ние правим, за да им помагаме. Изглежда се случват неща и сякаш нашите методи са малко по-остарели и по-различни, защото виждам, че децата възприемат технологиите и света по нов начин. Отдавна не съм бил оптимист, но тази година определено съм такъв за това, което идва след нас.

Според Вас какво трябва да се направи, за да се развие инициативата и да обхване още повече млади хора и повече училища?

Ще започна от зад напред. Преди всеки сезон на „Аз мога да строя“ провеждам срещи с всички професионални гимназии, които са подали заявление за участие. Процесът е следният – гимназията подава заявление, което е подписано и от съответното Областно представителство на КСБ, че подкрепят инициативата. След това аз се срещам с потенциалните участници. Пускаме им клипче, обсъждаме инициативата, като в никакъв случай не се опитваме да постигаме масовост в тяхното участие. То и не трябва. Сравнително по-бутиковият характер дава възможност да се разработи много по-качествено идеята, с която ще се състезават. Това ни дава възможност много по-добре да ги опознаем, а и така те заявяват собствената си готовност да се подложат на допълнително натоварване, ако искат да успеят. Основното, което им казвам, е, че не трябва да живеят с мисълта, че някой с нещо им е длъжен, и ако искат да са успешни, няма да се получи само с наученото в училище. Необходимо е да проявяват много повече инициативност, но за да се случи това и да не им тежи, трябва да направят така, че да им е интересно. Тоест важно е да намерят какво им е интересно, когато учат, и така много по-лесно ще възприемат материята. Участието в подобен формат е и сантимент. Представиха се впечатляващи презентации и теми и съм сигурен, че те бяха възприети като много сполучливи лекции от ученици на ученици. Младите колеги следяха различните изяви и се запознаха с доста нови понятия. Убеден съм, че се обогатиха, и се надявам, че никой от тях не съжалява, че е участвал.

Инициативата е наистина страхотна. Аз много се радвам, че в. „Строител“ е част от нея, и пожелавам успех. Надявам се да вървим заедно и към следващите събития, които предстоят.

Тук ще направя една вметка. Вие сте сред малкото, които реално ни помагат с ангажираността Ви при провеждане на финалите и връчване на грамоти за „най-добри презентационни умения“. Инициативата не е много лесна задача. Това, което правим, може да изглежда наивно, но в тази наивност е замаскирана сложност, която цели да не отблъсква младежите. Защото ако застанем срещу тях със сложното си говорене, ние ще им създадем усещане, че това е трудно. И най-трудното може да е забавно, ако го направиш такова.

Преминавам към друга важна тема, по която ми се иска да поговорим. КСБ обяви 2025 г. за Година на строителния техник. Вие инициирахте тази идея на заседание на УС. Всъщност отдавна се говореше, че е необходимо да се направи нещо за тези специалисти, които са много важни за всеки един строителен обект. Защо трябва да има Година на строителния техник?

Ние не казваме, че трябва да има година, но е добре да има нещо, с което да покажем уважението си към може би най-полезните участници в строителния процес. Те могат да компенсират недостатъчните знания и умения на строителните работници. Със съвети, с методична помощ, с всичко, което им е необходимо по време на процеса. Те са тези, които могат да открият грешки в проекта, пропуски в организацията и обикновено са едни от хората, които са силно натоварени и същевременно невинаги оценени.

При мен по принцип нещата не са случайни. Знаете, че ОП на КСБ – Пловдив, организира обучения за строителни техници с Професионалната гимназия по строителство и архитектура – Пазарджик, и всяка година около 30 до 38 човека завършват. Аз съм наблюдавал тези хора, тяхното желание да придобият знания. Тяхната отговорност към знанието е различна от тази на учениците в професионалните гимназии. Човек, който е отговорен към знанието, има нагласата и намерението да носи повече отговорност за собствения си успех. Тази тяхна полезност би трябвало да бъде отчетена, защото там, където има добър строителен техник или технически ръководител на обекта, обикновено работата върви. Той има самочувствието направи забележка и да изисква повече от хората. Има самочувствието да претендира, да защити условията на труд и същевременно да отговаря за икономически показатели и за производителност. Така че трябва по някакъв начин да покажем отношението си и уважението си към строителните техници.

Има два типа строителни техници – едните изключително лесно боравят с всякаква дигитална техника, но им липсват практически познания, а другите, които имат много опит, обаче са много на Вие с тази техника. И на едните, и на другите трябва да създаваме предпоставки да работят заедно и да си попълнят дефицитите чрез обучения. Всяко ново поколение е със силно заложени дигитални умения, включително и с боравенето с изкуствен интелект. Но трябва да намерим начин да им кажем, че не само това, което виждат на екран, е важното. На площадката се случват и неща, които няма толкова бързо да ги видят като на екрана. Така че и двете неща са ценни.

Важно е да намерим правилния подход към тези наши колеги. Фокусирайки се върху техния принос и специфика на професията, ние ще можем да отгатнем нуждите им и да им дадем подкрепата, от която се нуждаят, включително и да ги мотивираме по-лесно да понасят трудностите на професията. При тях е концентрирана голяма отговорност.

Какви събития се предвиждат за отбелязване на Годината на строителния техник? Кой ще може да се включи и да номинира участници в планирания конкурс? Как ще бъде избиран носителят на това престижно отличие и ще има ли специално събитие, на което да бъдат връчени наградите?

Аз ще представя идейна платформа. Може би ще е ценно, ако първите конкурси или оценки станат на областно ниво. Това ще е повод нашите колеги от Областните представителства на Камарата да се вгледат от малко по-близък план в собствените им технически ръководители, които ще ги представят. Разбира се, може да допуснем и такива, които сами да кандидатстват и да се самономинират. На едно обективно конкурсно начало те ще трябва да преценят кои да бъдат допуснати до регионален финал. Победителите на регионален финал ще бъдат допуснати до национален. След като достигнем този етап, ще обявим на церемония кои са колегите строителни техници, които са спечелили нашето доверие.

Може би трябва да стъпим и на практиката в Закона за устройство на територията и в Централния професионален регистър на строителя – да разделим колегите по категории обекти и по групи видове строителство. Аз се изкушавам да мисля дали да не правим паралелно нещата за млад специалист и за опитен колега. Това може да се случи на местно ниво. Хубаво е да има неща, които да ни фокусират върху дадена тема, защото немалка част от опитните строителни техници могат да бъдат много добри наставници на млади специалисти. Някои от тях могат да помагат в професионалните гимназии. За връчването на наградите на национално ниво, разбира се, ще е добре да има специално събитие.

Аз имам доста по-радикални виждания за това какво би трябвало да се направи, ако искаме да постигнем траен и качествен резултат по отношение на кадрите. Камарата може да бъде изключително полезна, използвайки опита на тези наши колеги. Ако развием това успешно, може да планираме и следващо ниво – бригадирите, които дисциплинират новите колеги. Да помислим и за мениджър на един строителен обект и главния инженер като следваща стъпка. Това са хората, които реално трябва да привличат нашето внимание и да фокусираме върху тях интереса си.

Вие сте председател на ОП на КСБ – Пловдив, както и член на УС на Камарата. Какви трябва да бъдат основните насоки, в които КСБ трябва да работи в перспектива, и какво според Вас трябва да се промени в строителния сектор за следващите години?

Не знам за добро или за лошо, вече 30 г. съм ангажиран с Камарата и с предишната организация, на която КСБ е правоприемник. Предизвикателствата пред Камарата на строителите в България се менят. Аз мисля, че ние вече нацелваме посоките, в които трябва да се развиваме. Въпросът е, че не нацелваме съвсем инструментите, с които да го постигаме. В Областното представителство аз съчетавам тези две функции, за да реализирам пилотни проекти и експерименти, които ако се окажат полезни, могат да се мултиплицират навсякъде. Същото правят и други колеги. Може би това е един от начините – да не опитваме навсякъде всичко и да не тръгваме с големия мащаб, преди да сме видели какъв е резултатът. Материалната база на определени места е подходяща за такива дейности. Централният офис на КСБ е с много добра материална база. Това е една далновидност, на която й идва времето, за да се използва пълноценно.

Занапред нещата ще се променят, няма да са тези, които познавахме доскоро – дълги и тежки заседания. Немалка част от новостите ще са в реално време. Във в. „Строител“ сте доста пилотни в тази посока – получаваме новините и събитията в реално време. Може би такъв тип комуникация ще се случи и в самата Камара. Защо? В КСБ има много колеги, които са на моята възраст. Ние сме поколението, което може да изтърпи два часа заседание. Но има и по-млади колеги, при които няма генериран интерес, и те не могат да търпят два часа – не са свикнали. Може би ще дойде време, в което ще се събуждаме и преди да сме изпили кафето си, ще имаме един-два въпроса, свързани с Камарата като постоянно действащ референдум. Голяма част от нещата ще се групират във форуми, ще има дискусии и ще има някакъв център, който ще обобщава тези неща. Такава перспектива виждам в развитието на Камарата. Може би и самата Камара ще се преструктурира, защото ако ще си участник в подобни процеси, това изисква много ресурс, енергия и време.

Кои са основните уроци, които сте научили през годините като професионалист и лидер в строителния бранш?

 В общи линии – колегиалността е изключително важна, но отчитаме това, когато имаме проблем. А за нея се работи, когато нямаш затруднения. За да имаш колегиалност, ти трябва да я подхранваш тогава, когато не си принуден да го правиш.

Другото е да си поставиш за цел да си полезен. Рано или късно това ще доведе до необходимото уважение. Нашата професия не е като някои други, в които е важно да си симпатичен. При нас важното е да си полезен, защото продуктът е траен.

Важно е да имаме и отговорност към традицията и към следващите наши колеги, които ще дойдат. За мен е мисия да мисля в тази посока. Въпросът е и Камарата да намери ролята, в която да е полезна. Трябва да открием тези хора, които са изкушени от нещо, и да им даваме възможност да допринасят, защото не става с определяне и назначаване. Какво от това, че мен ще ме определят да изпълнявам някаква дейност. Ще положа някакви усилия, защото съм добросъвестен, но ако не съм изкушен и не го правя със страст и желание, няма да се получи търсеният ефект. Камарата трябва да открива и стимулира полезните неща, които не касаят пряк и личен интерес, защото това са и добри примери. Ценни са не наборът от ангажименти, които изпълняваме, а тези неща, които ги правим с необходимото качество, които заразяват останалите. Това го виждам на срещите в професионалните гимназии с нашите бъдещи колеги, като разговарям с техните преподаватели. На една част от тях по блясъка в очите им личи, че в това има смисъл и полза и че се заражда началото на колегиални отношения.

_{15 отбора от 10 строителни гимназии се съревноваваха в големия финал на „Аз мога да строя – Delecto“, който се проведе на 25 април в Пловдив}

Какво бихте искали да кажете на читателите, особено на младите хора, които се колебаят дали да поемат по пътя на строителството?

Да продължават да се колебаят, докато не се убедят, че стават за строители. Не всеки може да бъде строител. Това не е професия, в която с малко инвестирани знания и отношение може да успееш. Може да изкараш пари, но освен това няма да постигнеш необходимото уважение, да получиш колегиалност, защото не я заслужаваш. Но ако усетиш, че притежаваш качества, че конкурентната среда е достатъчно приятелска, значи, че мястото ти е в бранша. Нека всичко, което младите хора правят, да е, защото искат, а не за да изкарат едни пари чрез това. Няма да им стигнат силите, когато стане трудно, ако са дошли само за пари.