Д-р Цанев, наскоро излязохте с позиция, в която заявявате, че Националният фонд за декарбонизация може да бъде част от решението с обновяването на еднофамилните сгради, но не и самостоятелно решение на проблема. Защо смятате, че именно еднофамилните обекти трябва да бъдат първият реален тест за работата на Фонда?

За еднофамилните сгради не е имало програми от много години, въпреки че техните собственици също плащат данъци и на практика участват във финансирането на обновяването на многофамилните блокове с държавни средства. Освен това не бива да забравяме, че голяма част от енергийно бедните домакинства живеят именно в еднофамилни къщи. Ресурсът на Фонда, особено в началото, ще бъде твърде ограничен, за да реши системен проблем, но чрез него може да се създадат пилотни работещи модели. Затова е по-добре да се направи нещо ново и полезно в сегмент, който досега е бил пренебрегван, вместо просто да се обновят още 20, 30 или 50 многофамилни сгради.

В позицията също подчертавате, че ресурсът на Фонда ще бъде ограничен поне в началото. Как трябва да се управляват средствата, за да се отговори на очакванията на обществото и да не се стигне до разочарование още в първия етап?

Преди всичко трябва да има пълна прозрачност при избора на фонд мениджър, ясна времева линия и предварително определени фокус и продукти, така че хората да знаят какво реално може да се очаква, кога и при какви условия. В същото време трябва активно да се опровергават заблуди, защото и в момента в социалните мрежи има обяви, с които се набират кандидати, въпреки че условията все още по никакъв начин не са ясни. За мен това е безотговорност, която граничи с престъпление. Отговорността това да бъде обяснено навреме е на Министерството на енергетиката, но и ние, и Вие – медиите, можем да съдействаме.

Виждате ли риск част от средствата да останат неизползвани именно заради сложни изисквания или липса на подготвени проекти, особено при еднофамилните сгради?

Това зависи изцяло от начина, по който ще бъдат структурирани продуктите и техническата помощ. Ако се определят конкретни единични мерки с ясни параметри и се осигури подкрепа на място чрез центровете за комплексно обслужване, не би трябвало да има сериозен проблем. Но ако отново се тръгне по тежък административен път – с водеща роля на общините, обществени поръчки или изискване хората сами да подават документи в ИСУН 2020 – резултатът лесно може да се предвиди и за съжаление вече сме го виждали.

Националният план за сградно обновяване вече е в обществения фокус. Какво включва той като основни приоритети, обхват и времеви хоризонт и с какво се различава от досегашните програми за обновяване?

На този въпрос е трудно да се отговори кратко, защото планът е много по-широк от досегашните програми. Целите са амбициозни както за жилищния, така и за нежилищния сектор, с конкретни цели за обновяване и хоризонти до 2030, 2040 и 2050 г. Най-важната разлика е във фокуса върху финансовите инструменти, защото вече е ясно, че с публични средства не можем дори да се доближим до необходимия мащаб. Затова планът трябва да отвори път към смесено финансиране, техническа помощ и дългосрочни пазарни решения.

Според Вас планът предлага ли достатъчно дългосрочна визия, или все още сме в логиката на проектно финансиране „на парче“?

Документът предлага дългосрочна визия, но въпросът е дали тя ще бъде приложена. България има редица планове в тази област, но нито един от тях не е изпълнен в необходимия мащаб, затова и самият документ не е достатъчен. Ако няма политическа воля и разбиране както за ползите, така и за разумните начини на финансиране, отново ще останем в логиката на кампанийни програми „на парче“. Този път обаче рискът не е само да изпуснем възможности, а и да се сблъскаме със санкции от Европейската комисия.

Новата политика на ЕС за достъпни жилища поставя сериозни изисквания към качеството и енергийната ефективност. Няма ли риск тези изисквания на практика да направят имотите по-малко достъпни за част от хората заради по-високите разходи?

Не, според мен е точно обратното, защото цената на едно жилище не е само това, което плащаме при покупката. Тя включва и разходите за ползване – при това за много дълъг период. Ако гледаме реалния месечен разход на домакинството за ново жилище – ипотека плюс сметки, – енергийно ефективното е по-изгодно. Дори покупната цена да е по-висока, по-ниските разходи за отопление, охлаждане и поддръжка правят общата тежест по-поносима.

Как оценявате баланса между безвъзмездното финансиране и необходимостта от съфинансиране от страна на собствениците? Готово ли е обществото за по-споделен модел на отговорност?

Никъде по света няма програми като нашите досегашни модели със 100% безвъзмездно финансиране. Сградите са наша собственост и ние носим отговорност за тяхното състояние, не държавата. Затова, ако някой Ви предлага 40 или 50% грант сега, разумният избор е да го вземете и да си свършите работата. Алтернативата да чакате следващата програма със 100% финансиране не е добра оферта, защото при сегашните темпове това чакане буквално може да продължи столетия.

Каква трябва да бъде реалната роля на местните власти в изпълнението на Националния план – координатор, инициатор, технически помощник или стратегически лидер на процеса?

Общините носят пряка отговорност за собствените си сгради – училища, детски градини, спортни зали, културни центрове, а нерядко и болници – и там те трябва да бъдат за пример. При частните жилищни сгради ролята им е различна – те могат и трябва да бъдат администратор, комуникатор и съветник, като добър приятел, който вече знае как се прави добро сградно саниране. Ако искат да стимулират повече обновявания на частни жилищни сгради, могат да добавят и финансови стимули. Но да избират изпълнители и да контролират качеството при частни обекти не е тяхна естествена функция.

Малките общини често изпитват недостиг на административен и експертен капацитет. Какви механизми са необходими, за да не се задълбочат регионалните дисбаланси при санирането на сградния фонд?

Масово обновяване на сградите няма как да се случи без нормално функциониращ пазар – такъв, който не е изкривен от несъразмерни субсидии и прекомерен държавен контрол. Ако има работещ пазар, той ще достига до собствениците навсякъде, включително в малките населени места. Първата стъпка според мен е програма за съфинансиране на единични мерки, подкрепена от центровете за комплексно обслужване. Те могат да получават възнаграждение като процент от стойността на реализираните проекти чрез Националния фонд за декарбонизация. Така бизнесът сам ще има интерес да стигне до собствениците в цялата страна, особено ако се даде приоритет на енергийно бедните домакинства.

В контекста на новата Директива за енергийните характеристики на сградите какви допълнителни ангажименти поема България и как Националният план трябва да отговори на тях?

Всяка държава членка поема ангажимент да определи национални цели и да създаде нормативната, финансовата и техническата рамка за тяхното изпълнение. Националният план трябва да опише именно тези инструменти – и то много подробно. Говорим за нови енергийни стандарти, засилени изисквания за сертифициране, задължения за финансиране и за развитие на центрове за комплексно обслужване, силен акцент върху слънчевата енергия, но при спазване на принципа „енергийната ефективност на първо място“ и още много други мерки. Колкото по-бързо се придвижим към тях, толкова по-добре. Ако отново се опитаме да ги заобиколим, единствено ще станем по-бедни.

Темата за енергийната бедност става все по-актуална. Предвижда ли се достатъчно целенасочена подкрепа за уязвимите домакинства и как да се избегне социалното изключване при въвеждане на съфинансиране?

За това съществува Социалният фонд за климата, за който все още се говори твърде малко, въпреки че средствата за сградния сектор са над два милиарда евро. Проблемът е, че в предварителните варианти отново се прави опит тези средства да се раздават „на калпак“ – на бедни и богати, при 100% грант за всички, а така отново няма да постигнем реален резултат. Този път Европейската комисия изглежда твърдо отказва подобен подход, но тъй като нямаме работеща структура от програми със съфинансиране, трудно предлагаме смислено решение. Националният фонд за декарбонизация трябваше да бъде част от това решение, но при настоящите условия аз лично не съм голям оптимист. Иначе формулата е ясна: до 50% грант от Фонда и до 100% подкрепа за енергийно бедните домакинства от Социалния фонд за климата. Разбира се, за това трябва да заработи и новият онлайн инструмент за определяне на статуса на енергийно беден – очакваме го през юни.

Какви са основните предизвикателства пред реалното изпълнение на програмите за саниране в страната?

Основните проблеми са непостоянство, несигурност, кампанийност, липса на административен капацитет на централно и местно равнище, а оттам – забавяне на проектите и плащанията. В момента трябва да се изпълняват проекти с бюджети от 2022 г., което е абсолютно ненормално. Ясно е, че при такива условия качеството ще страда, а след това ще страдат и хората. Има и други сериозни проблеми – ниско качество на енергийните обследвания, отново заради кампанийния подход, което се отразява и на проектите, и на изпълнението. Към това се добавя и липсата на квалифицирана работна сила – проблем, от който тепърва ще страдаме още повече и който неизбежно ще повишава себестойността и цените в строителството.

Каква е ролята на строителния бранш в този процес и как може да се подобри взаимодействието между държавата, общините и Камарата на строителите в България?

Строителният бранш винаги е бил активен в диалога с общините и държавата, а и сега виждаме, че се търсят мерки по проблемите, които вече споменах. Моето мнение обаче е, че е време да се търси друга посока – програми със съфинансиране, съгласувани предварително с бранша. Така, първо, ще има повече ресурс и, второ, няма да се налага да се работи с нереалистични бюджети. Нека започнем от по-малкото – от еднофамилните сгради – но да го направим както трябва: с фирми членове на КСБ, с качество и квалифициран труд, а не по модела „братовчедът така ми каза“. Трябва да се инвестира и в образование, цифровизация и нови технологии, защото отдавна говорим за секторни съвети по уменията и за система за продължаващо професионално обучение, но все още не сме стигнали до работещи решения.

Какво предстои за ЕнЕфект през 2026 г. и какви са Вашите лични приоритети?

Националният план за сградно обновяване остава основен приоритет и ще продължим да работим по него максимално активно. Имаме и много интересни практически проекти – консултираме нова плюсово-енергийна сграда на Техническия университет – Габрово, която ще бъде сертифицирана по международни стандарти като Passive House, HQE и LEED, работим по нови проекти за енергийни общности в различни градове и продължаваме да прилагаме системата за общински енергиен мениджмънт. Проектната работа също е много активна: развиваме мрежата от центрове за комплексно обслужване по SHEERenov+, подготвяме нови методики за оценка на енергийни спестявания по StreamSAVE+, подкрепяме българските градове в европейските мисии чрез NetZeroHero, CapaCITIES 2.0 и Adaptation Hubs, привличаме нови общини по LEEAN-CET и NetZeroCities, анализираме грешки от стари обновявания и създаваме пътни карти за нови чрез OUR-CEE и ReDESIGN. Работим и по темата за Социалния фонд за климата с подкрепата на ComActivate и Energy Poverty Nexus.

Може би най-атрактивният ни нов продукт за строителния сектор са обучителните материали с виртуална реалност по проекта DiVIRTUE. Постигнахме много високо качество на графичната среда и реализъм на преживяването, а вече има интерес към приложението им не само в Европа, но и в САЩ и Канада. Надяваме се да имаме успех и в България.

Какви други възможности виждате в това в. „Строител“ по-ефективно да подпомогне диалога между експертната общност, местните власти и строителния бранш по темата за енергийната ефективност, така че добрите практики и реалните проблеми от терен да достигат по-бързо до институциите?

Нашата визия е, че енергийната ефективност е най-прекият път към качествената и здравословна сграда, и вярвам, че имаме достатъчно доказателства за това. Ако заедно с в. „Строител“ успеем да намираме и показваме добрите практики по места, пазарът – и самият бранш – ще реагират положително, убеден съм. Ще имаме такива възможности и ще ги търсим активно, за да продължим дългогодишното успешно сътрудничество.